Поредица BlackCover

Има книги, които прочиташ и връщаш на рафта. Има и други, които ти се иска да вземеш в ръце още преди да знаеш какво се крие между кориците им.

Точно такива са книгите от BlackCover.

Пет черни корици. Пет големи истории. Пет книги, които още с първия поглед обещават нещо различно.

„Илиада“, „Черната стрела“, „Артур и рицарите на Кръглата маса“, „Идалго“ и „Парижката света Богородица“ събират в една необикновена поредица световната класика, легендата, историята и приключението. Познати заглавия, но разказани и показани по начин, който ги превръща в истинско преживяване.

Черните твърди корици, лаковите детайли и златните букви придават на изданията онази лека тайнственост, която кара човек да се запита какво ли го очаква вътре. А там започва друг свят.

Върху плътната матова хартия разказът оживява сред богати цветни илюстрации, исторически изображения, любопитни факти и детайли, които не просто допълват текста, а те карат да спреш, да разгледаш и да научиш още нещо. Това са книги, които се четат, но и се разглеждат. И точно затова към тях можеш да се връщаш отново и отново.

Особена част от характера на поредицата създават нейните художници. Три от книгите са илюстрирани от големия италиански майстор Северино Баралди, а останалите носят почерка на Ецио Джилиоли и Алесандро Полуци. Всеки от тях създава собствен визуален свят и така всяка книга има различна атмосфера, различен ритъм и свое лице.

BlackCover връща големите истории при съвременния читател, без да отнема от тяхната магия. Достъпният разказ привлича по-младите, великолепните илюстрации събуждат любопитството, а познатите сюжети връщат възрастните към книги, които някога са обичали.

Но има и още нещо.

Това е лимитирано луксозно издание в ограничени бройки. Поредица за хората, които все още обичат истинските книги — красиви, тежки, добре направени и създадени, за да останат. За домашната библиотека. За подарък. Или просто за онова особено удоволствие да знаеш, че притежаваш нещо, което няма да бъде винаги и навсякъде.

Защото любовта към книгата, когато я има, трудно може да бъде заменена с нещо друго.

Освен може би с любов към все по-добрата книга. А BlackCover си заслужава.

НОРТ ДАМ

Парижката света Богородица

Има градове, които са само място на действието. Има и други, които се превръщат в част от самата история.

В „Парижката света Богородица“ Париж е повече от фон. Той диша, шуми, празнува, съди, наказва и наблюдава. По тесните му улици се движат благородници и просяци, войници и крадци, свещеници и скитници. Тълпите се събират пред бесилки и позорни стълбове със същото любопитство, с което малко по-късно ще приветстват празник или шествие.

А над всичко това се издига катедралата.

Огромна. Мрачна. Величествена.

Нейните кули се извисяват над града, каменните ѝ чудовища гледат към улиците, а камбаните ѝ отмерват времето на хора, които обичат, страдат, грешат и умират под нейната сянка.

Там живее Квазимодо.

Глухият и обезобразен звънар е човекът, от когото всички се страхуват. Тълпата вижда в него чудовище. Децата бягат, възрастните го сочат, а присъствието му предизвиква присмех и ужас. Зад уродливото лице обаче се крие душа, способна на преданост, благодарност и любов, каквито мнозина от красивите и почитани хора около него никога няма да познаят.

И точно срещу него стои Есмералда.

Млада, красива и свободна, тя танцува по парижките площади и привлича погледите навсякъде, където се появи. За едни е чудно видение. За други – изкусителка. За трети – вещица. Малцина се интересуват коя е всъщност.

Около нея постепенно се затваря кръг от желания, заблуди и страсти.

Красивият капитан Феб е мъжът, когото Есмералда обича. Но зад блясъка на униформата и красивото лице няма героизма, който тя си представя. Клод Фроло, човекът на църквата, се разкъсва между властта на разума и страст, която не може да приеме, нито да победи. А Квазимодо – онзи, когото всички смятат за неспособен на нежност – се оказва единственият, готов да обича, без да иска нищо за себе си.

Така една история за красота постепенно се превръща в разказ за заблудата на човешкия поглед.

Красивото лице може да крие празнота.

Почтената одежда – разрушителна страст.

А зад най-страшната външност може да живее най-чистото сърце.

В света на Виктор Юго нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Любовта не винаги спасява. Вярата не винаги прави човека добър. Законът не винаги носи справедливост. А тълпата, която в един миг се смее, в следващия може да поиска нечия смърт.

И над всички тях остава катедралата.

Тя е убежище и затвор. Дом и крепост. Свято място и свидетел на човешките грехове. Между нейните стени Квазимодо намира единствения свят, който го приема. Познава всяка кула, всяко стълбище и всяка камбана. Катедралата е неговото тяло, неговият глас и неговият дом.

Когато Есмералда е осъдена, именно той се спуска към нея и я отнася в безопасност.

„Убежище!“

За един кратък миг изглежда, че каменните стени могат да спрат човешката жестокост. Че катедралата може да защити момичето от съдии, войници, обвинения и омраза.

Но в тази история спасението никога не е толкова близо, колкото изглежда.

„Парижката света Богородица“ от поредицата BlackCover разказва големия свят на Виктор Юго така, че той да остане достъпен и увлекателен, без да изгуби своята драматична сила. Историята се движи бързо между улиците, кулите, дворците, съдилищата и мрачните кътчета на средновековния Париж.

Но тази книга не се изчерпва с разказа.

Сред страниците се появява самият свят на епохата – неговите обичаи, вярвания и страхове. Научаваме за позорните стълбове, на които осъдените били излагани пред тълпата, за мъченията и съдебните процеси, за алхимиците, средновековните ръкописи и изкуството на стъклописите. Историята се разгръща редом с детайли, които ни помагат да разберем времето, в което живеят героите.

А илюстрациите ни отвеждат още по-близо.

Виждаме Квазимодо на позорния стълб – унизен, окован и оставен на жестокото любопитство на тълпата. Виждаме Есмералда, която единствена се приближава към него с вода. Един малък жест на милост, който той никога няма да забрави.

Виждаме и другата страна на същия свят – съдебната зала, оковите, инструментите за мъчение и ужаса на едно младо момиче, попаднало в машина, която вече е решила съдбата му.

Така книгата не просто разказва трагедията.

Тя ни кара да я видим.

И може би точно затова историята на Квазимодо и Есмералда продължава да вълнува толкова поколения.

Защото зад кулите, камбаните, площадите и средновековните улици стои въпрос, който никога не остарява.

Кого наричаме красив?

Кого наричаме чудовище?

И колко често грешим?

АЛЕСАНДРО ПОЛУЦИ

Художникът, който рисува човешката драма

Да нарисуваш Средновековието не означава просто да познаваш неговите дрехи, оръжия и сгради.

Трябва да можеш да нарисуваш и неговия страх.

Неговата жестокост.

Неговата красота.

И хората, които живеят между тях.

Точно това прави италианският художник Алесандро Полуци в „Парижката света Богородица“.

Още в първите илюстрации става ясно, че тук образът няма да бъде просто красиво допълнение към текста. Полуци изгражда сцени, в които човешкото преживяване е в центъра. Погледът, жестът, положението на тялото и разстоянието между героите разказват не по-малко от думите.

Това се вижда особено силно в сцената с Квазимодо на позорния стълб.

Всичко в нея е разказ.

Огромното му тяло е пречупено от наказанието. Главата е отпусната. Ръцете висят тежко. Човекът, когото всички възприемат като страшен и почти нечовешки, изведнъж изглежда безпомощен.

Пред него стои Есмералда.

Млада, красива и крехка, тя му подава вода.

Зад нея Гренгоар наблюдава сцената, а високите каменни стени на града затварят пространството около героите. Полуци не се нуждае от преувеличение. Контрастът е достатъчен.

Грозният е жертвата.

Красивата проявява милост.

А невидимата тълпа е истинският съдник.

В този единствен момент художникът успява да събере една от големите теми на цялата книга – разликата между това, което очите виждат, и онова, което човекът всъщност е.

В другия разтвор атмосферата е съвсем различна.

Есмералда е окована на стола за мъчения. Няма движение, няма простор, няма надежда. Около нея висят железни инструменти, а човешката фигура изглежда малка сред механизма на страха.

И тук Полуци отново избира лицето.

Широко отворените очи и разтворената уста показват ужаса много по-силно, отколкото би го направила една сцена на физическо насилие. Зрителят разбира какво предстои, без да е необходимо да го види.

Това е силата на добрата илюстрация.

Тя знае какво да покаже.

Но и какво да остави на въображението.

В рисунките на Полуци има особено внимание към човешките характери. Неговите герои не са идеализирани фигури. Те имат лица, които издават страх, съмнение, високомерие, болка и нежност. Дори когато сцената е голяма и изпълнена с архитектурни детайли, погледът винаги се връща към човека.

И това е особено важно за „Парижката света Богородица“.

Защото романът на Юго е изграден от противоположности.

Красота и уродство.

Милост и жестокост.

Святост и грях.

Светлина и мрак.

Полуци не се опитва да изглади тези противоположности. Напротив – той ги използва.

Ярките дрехи на Есмералда се появяват сред тежкия камък на средновековния град. Топлите човешки лица застават срещу студените вериги и железни инструменти. Красивите витражи съществуват редом с мъченията и суеверието на същата епоха.

Така Средновековието в неговите рисунки не е нито приказно, нито изцяло мрачно.

То е противоречиво.

Живо.

Човешко.

Особено впечатляваща е способността на художника да създава усещане за театралност, без сцените да изглеждат изкуствени. Героите са разположени така, че всяка фигура има своя роля. Погледите се срещат. Жестовете водят окото. Архитектурата рамкира действието.

Всеки разтвор има собствен ритъм.

Понякога сцената е широка и богата на подробности. Друг път всичко се събира около едно лице и един миг.

Тъкмо това разнообразие прави книгата толкова приятна за разглеждане. След страници, изпълнени с текст и исторически сведения, идва голяма илюстрация, която отваря пространството. След нея детайлите отново връщат читателя към епохата.

Текстът и образът се редуват.

Разказват.

И постепенно изграждат един цял свят.

За поредицата BlackCover различният почерк на всеки художник е част от характера на отделната книга. Три от заглавията носят мощната историческа и приключенска линия на Северино Баралди. „Идалго“ има своя различна визуална атмосфера в илюстрациите на Ецио Джилиоли.

А „Парижката света Богородица“ принадлежи на Алесандро Полуци.

Неговият свят е по-мрачен и по-драматичен. В него човешкото лице е толкова важно, колкото катедралата. Един жест може да промени цяла сцена. Една чаша вода може да бъде по-силна от тълпата. Един уплашен поглед може да разкаже повече от страница текст.

И може би точно това е най-подходящият начин да бъде нарисувана историята на Квазимодо и Есмералда.

Защото „Парижката света Богородица“ не е само роман за една катедрала, една епоха или една трагична любов.

Това е история за начина, по който гледаме другите.

А Алесандро Полуци ни кара да гледаме по-дълго.